Глава 12. «Дългата ръка на гена»

Основната единица на живота, главният му двигател е репликаторът. Репликатор може да се нарече всеки обект във Вселената, който се самокопира. Репликаторите се появяват по всяка вероятност случайно, в резултат на безпорядъчни сблъсъци на малки частици. Възникнал веднъж, репликаторът може да генерира безкраен брой копия на себе си. Обаче, процесът на копиране никога не е съвършен и в популацията от репликатори възникват варианти, които се различават един от друг. Някои от тези варианти губят способността си да се възпроизвеждат и след като техните представители престанат да съществуват, тези варианти изчезват въобще. Други все още продължават да се възпроизвеждат, но правят това по-малко ефективно. В същото време се оказва, че особеностите на някои варианти им дават възможност да се възпроизвеждат още по-успешно от техните предшественици и съвременници. Именно техните потомци започват да заемат господстващо положение в популацията. С течение на времето, светът се напълва с най-ефективните и изобретателни репликатори.

Постепенно се откриват все повече и по-сложни начини да се осигури ефективна репликация. Репликаторите оцеляват, не само благодарение на собствените си качества, но също така и заради влиянието, което оказват на окръжаващия ги свят. Тяхното влияние може да бъде много косвено. Достатъчно е, че в крайна сметка тези влияния, без значение колко обходни и косвени са пътищата, по които се осъществява обратната връзка, допринасят за успешното самокопиране на репликатора.

Ефектите на даден ген не се ограничават само до тялото, в което се намира.

Терминът фенотип се използва за означаване на външното проявление на гена – този ефект, който даден ген в сравнение със своите алели оказва върху организма чрез процеса на развитие. Фенотипен ефект на някакъв определен ген може да бъде, например зеления цвят на очите. На практика, повечето гени имат повече от един фенотипна ефект (например, зелени очи и къдрава коса). Естественият отбор благоприятства едни или други гени не заради естеството на самите гени, а поради въздействието им – техните фенотипни ефекти.

Снимка: ELPAÍS.com

Дарвинистите обикновено предпочитат да говорят за гените, чиито фенотипна ефекти или допринасят за оцеляването и размножаването на целия организъм или обратно – намаляват шансовете за това. Те обикновено не виждат предимствата за самия ген. Отчасти именно защото парадоксът, който се намира в сърцето на теорията, обикновено не се усеща. Например, успехът на гена може да е обусловен от това, че той увеличава скоростта на движение на хищника. Цялото тяло на хищника, включително гените му са успешни, благодарение на това, че той бяга по-бързо. Скоростта помага на хищника да оцелее и да остави потомство и следователно по-голям брой копия на неговите гени, включително гените за бързо бягане, се предават на следващите поколения. Тук парадоксът изчезва, защото това, което е добро за един ген, е добро за всички.

За фенотипни ефекти на гена обикновено се считат всички неговите въздействия върху тялото, където се намира. Обаче ще видим, че за фенотипни ефекти на даден ген трябва да разглеждат всички въздействия, които той оказва на окръжаващата го среда.

Фенотипното въздействие на гена се разпростира върху околните предмети

Ручейниковата къща

Ручейниците са доста незабележими насекоми в бледо кафяв цвят, които несръчно летят над реките, без да привличат вниманието на повечето от нас. Въпреки това, преди да достигнат зряла възраст, те минават през доста дълъг стадий на ларва, разхождайки се по дъното на реката. Ларвата на ручейника умело изгражда къща за себе си – под формата на тръбичка от различни материали, лежащи наоколо на дъното на реката, циментирайки ги със слюнката си. Ларвата носи тази портативна къща-чехъл както охлювът или ракът-пустинник носи черупката си, с тази разлика, че тя не расте върху нея и не я намира, а я изгражда. Някои видове ручейници използват като строителен материал клончета, части на мъртви листа или малки черупки. Но може би най-забележителните къщички са построени от големи песъчинки. Ларвата внимателно избира песъчинките, отделяйки тези, които са твърде големи или твърде малки, за да запълнят дупчиците в стената и дори всяка песъчинка е обръщана на различни страни, докато не пасне възможно най-добре.

Никой не се съмнява, че къщичката на ларвите на ручейника е адаптация, възникнала в процеса на естествения отбор. Отборът е благоприятствал това по същество по същия начин както еволюцията на твърдата черупка на омарите.

Генът определя аминокиселинната последователност на някакъв протеин, който влияе на X, влияещ на Y, влияещ на Z, който в крайна сметка определя формата на семената или връзките между нервните клетки. Къщичката на ларвата на ручейника е само по-нататъшно разширяване на тази последователност. Твърдостта на песъчинката е разширен фенотипен ефект на гените на ручейника. Ако може да говорим, че генът влияе на набръчкаността на граховите зърна или на нервната система на животните (всички генетици вярват, че това е така), то законно е също да се говори, че от гена зависи твърдостта на песъчинките, от които ларвата на ручейника изгражда къщичката си.

Гените на един организъм може да оказва разширено фенотипно въздействие върху тялото на друг организъм

Фасциолата и охлюва

Вече сме готови да предприемем следващата стъпка в нашата аргументация: гените на един организъм може да оказват разширено фенотипно въздействие върху тялото на друг организъм. Раковината играе същата роля за охлюва, както къщичката от пясъчинки за ларвата на ручейника. Тя се секретира от собствените клетки на охлювите и дебелината й се отпределя генетично. Оказа се обаче, че ако върху тези охлюви паразитират някои видове Fasciola (плоски червеи), черупките им са по-дебели от обикновено. Ако черупката беше по-тънка, щяхме да си го обясним като очевиден резултат от вредното въздействие на паразита върху здравето на охлюва. Но без съмнение, дебелата черупка защитава по-добре охлюва.

Заразена с фасциола Lymnaea columella от Corrientes, Аржентина. Снимката е на Института Освалдо Круз, Рио де Жанейро

Охлювът, изразходвайки много ресурси за изграждане на свръхздрава черупка обезопасява собственото си тяло. Но на каква цена? Той вероятно ще живее по-дълго, но постиженията му в репродуктивен план ще са по-скромни и може да не е в състояние да предаде гените си на следващите поколения. Сред непредадените гени ще са и тези за свръхздрави черупки. По този начин, когато фасциолата заставя охлюва да образува свръхдебела черупка, тя не му прави добра услуга. Това вероятно ще удължи живота на охлюва, но не носи полза на неговите гени.

Както гените на охлюва, така и гените на фасциолата, при равни други условия, са заинтересовани от оцеляването на всеки даден охлюв. Но оцеляване и размножаване са две различни неща. На гените на охлювите им е изгодно охлювът да се размножава, но гените на Fasciola-та никаква полза не извличат от това. В крайна сметка, всяка отделна Fasciola не може да разчита твърдо, че нейните гени ще намерят убежище в потомците на сегашния й гостоприемник, възпроизвеждането на охлюва не представлява никакъв интерес за нея. Но бъдещето в дългосрочен план на гените на охлюва зависи от размножаването на охлюва.

Измененията в черупката на охлюва са резултат на естествения отбор на гените на Fasciola-та. Ние доказахме, че фенотипните ефекти на гените могат да се разпрострат не само върху неодушевени предмети, като песъчинките, но и върху “други” живи тела.

Брашнения бръмбар и Nosema

Снимка: INSETOS ONLINE

Отдавна е известно, че всички видове паразити имат изключително коварни ефекти върху своите домакини. Един вид микроскопичен паразит Nosema, заразяващ ларвите на брашнения бръмбар (брашнен червей), “открил” начин да синтезира химически вещества, които имат особено въздействие върху тези бръмбари. Подобно на други насекоми, бръмбарът произвежда хормон, наречен ювенилен (младежки) хормон, което го поддържа в състояние личинка. Нормалната трансформация от ларва във възрастен стадий настъпва, когато ларвата спира да произвежда ювенилен хормон. Паразитът Nosema успял да синтезира химически близък до него аналог на хормона. Милиони от тези паразити образуват струпване, започващо масово производство на ювенилния хормон в организма на ларвата-гостоприемник, който възпрепятства превръщането й във възрастното насекомо. Вместо това, ларвата продължава да расте, като достигне гигантски размери, два пъти повече от нормалното тегло за една възрастна форма. Тя е негодна за разпространението на гените на брашнения бръмбар, но е рог на изобилието за паразита Nosema. Гигантизмът на ларвите на брашнения бръмбар е разширен фенотипен ефект на гените на Nosema-та.

Интересите на гените на паразита и гените на домакина може в доста силна степен да съвпадат. От гледна точка на егоистичния ген и гените на Fasciola-та, и гените на охлюва може да се разглеждат като “паразити” в тялото на охлюва. Както едните, така и другите печелят от факта, че са обградени от една и съща защитна обвивка, въпреки че “предпочитат” различна дебелина на черупката. Тази разлика се дължи основно на това, че те излизат от тялото на даден охлюв и влизат в тялото на друг охлюв по различни начини. Гените на охлюва излизат от тялото чрез сперматозоидите или яйцеклетките. Гените на Fasciolaта го правят по съвсем различен начин.

Вярвам, че най-важният въпрос, който трябва да се зададе по отношение на паразита, е въпросът дали гените му се предават на следващото поколение в същото вместилище, както гените на домакина. Ако не, тогава мога да предложа, че паразита по някакъв начин причинява вреда на гостоприемника. Ако те се предават заедно с гените на гостоприемника, паразитът ще се прави всичко по силите си да помогне на гостоприемника си не само да оцелее, но и да се размножи. В процеса на еволюцията този паразит престава да е паразит, ще се започне да поддържа симбиотична връзка с гостоприемника и в крайна сметка може да се слее с неговите тъкани, така че наистина съвсем няма да прилича на паразит. Може би, както казах и преди, клетките ни са отишли далече по този еволюционен път: всички ние сме реликви от станалото в миналото сливане на паразити.

Когато интересите изцяло съвпадат

Бактериите в дървесния бръмбар

Обърнете внимание какво може да се случи, ако гените на паразита и гените на гостоприемника напускат тялото през един и същ изход. Бактериите, паразитиращи на дървесните бръмбари (Xyieborus ferrugineus), не само да живеят в тялото на гостоприемника си, но и използват яйцата му за да се преместят в нов гостоприемник.

Снимките на дървесния бръмбар са от сайта Forestry Images

И двете групи от гени са заинтересовани от оцеляването на бръмбарите и от разпространението на техните яйца, тъй като и едните и другите “възприемат” яйцата на бръмбарите като билет за бъдещето. Така на гените на бактериите им предстои да споделят съдбата на своите господари и следва да се очаква, че бактериите ще си сътрудничат със своите бръмбари във всичко отношение.

“Сътрудничество” – това е твърде меко казано. Услугата, която предоставят на бръмбарите, трудно може да бъде по-интимна. Работата е там, че тези бръмбари са хаплодиплоидни като пчелите и мравките (виж глава 10). От яйца, оплодени от самеца, винаги се развиват самки, а от неоплодени яйца – самци. С други думи, самците нямат баща. Яйцата, от които те се появяват, се развиват спонтанно, т.е., тяхното развитие не се предшества от проникването на сперматозоиди. Обаче за разлика от яйцата на пчелите и мравките, яйцата на дървесните бръмбари се развиват само ако нещо проникне. Тук излизат на сцената бактериите. Те продупчват неоплодените яйца, като по този начин ги активират и стимулират излюпването на самците. Тези бактерии, разбира се, просто се отнасят към тези паразити, които, както казах, ще преминат от паразитизъм към мутуализъм, именно защото те се предават чрез яйцеклетката на гостоприемника заедно със “собствените” гени на гостоприемника. В крайна сметка, техните “собствени” тела вероятно ще изчезнат напълно сляли се с тялото на “домакина”.

Вируси или разбунтувала се ДНК

Ние може да докараме тези аргументи до логичния им край и да ги приложем към нормалните си “собствени” гени. Нашите собствени гени си сътрудничат едни с други, не защото са нашите собствени гени, а защото всички те отиват в бъдещето по един и същ начин – чрез сперматозоиди или яйцеклетки. Ако някои от гените на даден организъм, например човек може да намери други начини за разпространение, които не зависят от този обичаен път, свързан със сперматозоиди или яйцеклетки, те биха ги усвоили и ще бъдат по-малко склонни да се кооперират. Съществуват, може би и такива гени, които са избягали напълно от “благопристойните канали” сперматозоид / яйцеклетка и се заели да търсят някакви заобиколни пътища.

Някои фрагменти от ДНК не са включени в хромозомите, а плуват свободно и се размножават в течното съдържание на клетките, това особено се отнася за бактериалните клетки. Тези фрагменти се наричат по различен начин, включително вироиди или плазмиди. Плазмидът е по-малък даже от вирусна частица и обикновено е само от няколко гени. Някои от плазмидите могат да се интегрират в една от хромозомите, без “шевове”, така че вградената плазмида не може да се разграничи от други участъци на хромозомата. Същият този плазмид може да бъде изрязан от хромозомата. Последните данни за плазмидите може всъщност да се разглежда като отличен аргумент в полза на предположенията, описани по-горе. Всъщност не е много важно, какво представляват тези фрагменти - паразити, които са проникнали в клетката или избягали на свобода бунтовници.

Да разгледаме един разбунтувал се участък на човешка ДНК, който е способен да се отцепи от своята хромозома, да плува свободно в клетката, може би да се размножи, създавайки множество свои копия и след това да се интегрира в друга хромозома. Какви нестандартни алтернативни пътища към бъдещето може да използва подобен репликатор бунтовник? Човек непрекъснато губи клетки, отлюспващи се от повърхността на кожата, голяма част от праха, който се натрупва в нашите домове, са тези клетки. Всеки от нас постоянно вдишва клетки на други хора. Във всяка от тези клетки може да се окаже парченце бунтовна ДНК. Ако гените успеят да намерят поне някаква пукнатина, през която може да проникнат в друго тяло, по неортодоксален начин (наред с ортодоксалния начин – чрез яйцеклетките и сперматозоидите или вместо този начин), тогава човек трябва да се очаква, че естественият отбор би съдействал и усъвършенствал такъв път. Що се отнася до специфичните начини, до които гените могат да прибегнат, няма основание да предположим, че тези методи ще бъдат различни от машинациите, към които често прибягват вирусите.

Смята се, че такива симптоми на настинката като хрема или кашлица е досадно следствие от дейността на вирусите. В някои случаи обаче изглежда по-вероятно, че вирусът умишлено ги е разработил с цел да осигури преминаването си от един гостоприемник на друг. Вируса на бяса се предава чрез слюнка, когато едно животно ухапва друго. При кучетата, обикновено тихо и дружелюбно животно се превръща в изключително агресивно същество със свирепи челюсти, пръскащи пяна. Освен това, за разлика от нормалните кучета, които обикновено не се отдалечават от дома си повече от 1-1.5 км, бесните кучета се превръщат в неспокойни скитници, разнасящи вируса на големи разстояния.

Целта на това сравнение на разбунтувалата се човешка ДНК с инфектиращите клетките паразитни вируси беше да се покаже, че между тях наистина няма никакви съществени разлики. Вирусите всъщност могат да възникнат като натрупване на освободили се от молекулата на ДНК гени. Ако искаме да установим разлика, тогава тя трябва да се търси между гените, които се предават от тяло в тяло по ортодоксален начин – в сперматозоидите или яйцеклетките, и гените, които правят това по неортодоксални (заобиколни) начини. Както в едната, така и в другата група, могат да включват гени, получени от “вътрешни” хромозомни гени. И в двете групи, гените могат да бъдат получени от нахлуващи отвън паразити. Важната разлика между моите две групи от гени се състои в различните обстоятелства, от които зависи тяхното благополучие в бъдеще. И вируса на настинката и генът, избягал от човешката хромозома, и двамата “искат” техният собственик да киха. Правоверният хромозомен ген и вирусът, предаващ се по полов път, единодушно желаят шефа им да извършва полов акт. Изкушаващо е да се предположи, че и двамата искат господаря им да е привлекателен за противоположния пол. Освен това, и ортодоксалният хромозомен ген и вирусът, който се предава в яйцеклетките, дружно би трябвало желаят късмета на своите собственици, не само в брачните им стремежи, но във всичко останало: да се окажат любящи и грижовни родители и дори баби и дядовци.

Все по-дългата ръка на гена – Бобрите

Ларвата на ручейника живее в своя дом, а паразитите,за които говорих досега, живеят в тялото на гостоприемниците си. Гените, следователно, са близо физически до разширените им фенотипни ефекти – толкова близо, колкото гените обикновено са разположени по отношение на своите традиционни фенотипове. Въпреки това, гените могат да действат от разстояние, разширеният фенотип може да се разпростре доста далеч. Един от най-обширния фенотип, който ми идва на ум, е езерото. Точно както мрежата на паяка или къщата на ручейник, язът на бобрите е едно от истинските чудеса на природата. Нейната цел по отношение на естествения отбор не е напълно ясна, но със сигурност има определена цел, защото бобрите прекарват много време и усилия за изграждане на своя бент. Създаден в това езеро, по всяка вероятност, строежът на бобъра го предпазва от хищници. Езерото на бобрите също е удобен воден път за движението и транспортирането на строителни материали. То е същият фенотип както зъбите на бобъра или опашката му, и той е възникнал в резултат от естествения отбор. За да може да действа естественият отбор е необходимо наличието на генетична изменчивост. Тук вероятно има избор между добри и по-малко добри бентове. Отборът благоприятства запазването у бобрите на тези гени, които определят създаването на добри язове за транспортиране на строителни материали, така както той благоприятства гените, които определят здравите зъби, необходими да се прегризят клоните. Създаваните от бобрите езера са разширени фенотипни ефекти на техните гени и района на такива езера може да достигне няколко стотин метра. Ръката на гена наистина е дълга!

Кукувиците

Паразитите също така не е задължително да живеят в тялото на своите гостоприемници, и техните гени могат да се отразят на гостоприемници, които са на доста голямо разстояние. Пиленцата на кукувицата не живеят в тялото на дрозда или шаварчето, те не смучат кръвта им и не разяждат тъканите им, но въпреки това ние не се колебаем да ги наречем паразити. Кукувичите адаптации, позволяващиим да манипулират поведението на приемните родители, може да се разглеждат като разширен фенотипен ефект, упражняван от гените на куковицата от разстояние. Лесно е да влезеш в положението на приемните родители, които са измамени да мътят кукувичите яйца. Необичайно е сходството им с яйцата, например на ливадната бъбрица (Anthus pratensis) или шаварчето (Acrocephalus paludicola) (различните видове женски кукувици се специализират да подхвърлят яйца в гнездата на различни видове домакини).

Познайте кое е кукувичето яйце? – сглобени са от bgchaos.com, фрагментите са от – napaginadaines

Аз мисля, че кукувичетата не просто “мамят” своите домакини, не просто се преструват на някой друг. Изглежда, че те оказват върху нервната система на приемния родител въздействие подобно на наркотик. Сивогушата завирушка (Prunella modularis – дребна пойна птица, срещаща се и в България - заб.) даже не подозира, че в неин собствен дългосрочен интерес е да се въздържа, но лесно е да се разбере, че срещу някои дразнители нейната нервна система не може да устои.

Червената “паст” на кукувичето е толкова съблазнителна, че орнитолозите многократно са наблюдавали, как някаква птица хвърля храна в отворената човка на кукувичето, което седи в гнездото на някаква съвсем друга птица! А тази птица може да лети към дома си с храната за своите собствени пиленца. Тази “теория на непреодолимостта” съвпада с възгледите на немските орнитолози от ранния период според които приемните родители се държат като “наркомани” а пиленцето-кукувица е в ролята на “порока”, на който се предават.

Дори и ако сега изпитваме повече съчувствие към този приемен родител, когото манипулират, ние все пак може да се запитаме защо естествения отбор позволява на кукувицата да се държи по този начин. Защо нервната система на приемния родител не е развила устойчивост към този наркотик под формата на открита червена “паст”?

На еволюционната “надпревара във въоръжаването” между кукувиците и птиците-домакини е присъща вътрешна асиметрия, която води до неравни загуби в случай на провал. Всяко отделно кукувиче произхожда от дълга линия на предци-кукувици, всяка от които е успявала да манипулира своите осиновители. Всяко кукувиче, което дори за миг загуби властта си над тях, го грози гибел. А всеки приемен родител е произлязъл от дълга линия предци, много от които никога не е срещал ни едно кукувиче. И дори тези, в чието гнездо е било подхвърлено кукувиче, на следващата година може да отгледат още едно потомство. Цялата работа е в това, че цената за провал е асиметрична. Гените, определящи неуспеха да се противопоставят на кукувичето поробване може лесно да се наследяват много поколения завирушки и червеногръдки (Erithacus rubecula-птица от семейство Мухоловкови. Среща се и в България - заб.). Но гените, които определят неуспеха на опита да се подчинят осиновителите не могат да се прехвърлят на следващите поколения кукувици. Ето какво имам предвид с думите “вътрешно присъща асиметрия” или “асиметрия на цената на неуспеха”. Това се посочва в една от басните на Езоп: “заекът бяга по-бързо от лисицата, защото той рискува да загуби живота си, докато лисицата най-много да си загуби само обяда”. Аз и моят колега Джон Кребс нарекохме това “принцип живот / обяд”.

Асиметрията на провала – принцип живот / обяд

Поради принципа на живот / обяд поведението на животните понякога може да противоречи с техните собствени интереси, защото това поведение се манипулира от друго животно. Всъщност, те в някакъв смисъл действат в собствен интерес: същността на принципа на живот / обяд се състои в това, че животното теоретично е способно да окаже съпротива на манипулирането, но тя ще му струва твърде скъпо. Може би, за да се противопоставят на намесата на кукувицата, ще се нуждаят от по-големи очи и по-обемисти мозъци, което ще изисква по-големи разходи. Тези, които са генетично предразположени към такава съпротива, всъщност, биха предавали гените си по-неуспешно поради свързаните с това разходи.

Кой е върховния манипулатор?

Обаче ние отново се отклонихме от пътя си, разглеждайки живота от гледна точка на отделния организъм, а не от гледна точка на гените му. Говорейки за фасциолата и охлювите, ние свикнахме с идеята, че гените на паразита може да предизвикат фенотипни ефекти в приемното тяло по същия начин, както гените на кое да е животно предизвикват фенотипни ефекти в своето “собствено” тяло. Ние показахме, че самата идея за “собствено” тяло е допускане, изпълнено с усложнения.

В известен смисъл, всички гени на едно тяло са паразитни гени, независимо от това дали искаме или не искаме да ги наричаме “собствени” гени. Кукувиците са примери за паразити, които не се намират в тялото на гостоприемника. Те манипулират своите домакини в голяма степен по същия начин както вътрешни паразити и тяхното влияние е толкова мощно и неустоимо като влиянието на наркотиците или хормоните. Сега ще формулираме, както беше направено в случая за вътрешни паразити, целият проблем по отношение на гените и разширените фенотипи.

В природата има множество ситуации, в които животните и растенията манипулират, макар и не в толкова силно изразена форма, поведението на други индивиди, принадлежащи към същия или друг вид. Във всички случаи, в които естественият отбор благоприятства гените, които определят тази манипулация, можем да кажем, че тези гени имат (разширени фенотипни) ефекти, изразяващи в манипулирането на поведението на другия организъм. В кое тяло физически се намира даден ген, няма никакво значение. Обект на манипулация може да бъде собственото или друго тяло. Естественият отбор благоприятства тези гени, които манипулират света около тях, за да осигурят собственото си възпроизводство. Това води до това, което аз наричам централна теорема на разширения фенотип: Поведението на дадено животното е насочено към максимално оцеляването на гените “определящи” това поведение, независимо от това дали тези гени са в тялото на въпросното животно. Формулирах тази теорема относно поведението на животното, но разбира се, тя е приложима за цвят, размер, форма, за всичко. Време е да се върнем към проблема, с които започнахме – противоречието между отделния организъм и генът като конкуриращи се помежду си кандидати за централната роля в естествения отбор. В предишните глави, изказах допускането, че няма проблем, тъй като размножаването на индивида е еквивалентно на оцеляването на гена. Допускам, че може да се говори или че “Организмът се стреми да възпроизведе всички свои гени” или че “Гените се стремят да направят така, че редица последователни организми да осигурят тяхното възпроизводство”. Изглежда, че това са два начина за изразяване на една и съща мисъл и изборът на думите е въпрос на вкус. Но така или иначе някакво противоречие остана.

Репликатори и носители

Един от начините да се разбере всичко това е да прибегнем до понятията “репликатор” и “носител”. Фундаменталните единици на естествения отбор, тези основни обекти, които могат или не могат да оцелеят, които формират последователна серия на еднообразни копия, с възникващи от време на време случайни мутации се наричат репликатори. ДНК молекулите са репликатори. По причини, които ще бъдат обсъдени по-долу, те обикновено се събират в по-голяма общност – машини за оцеляване или “носители”. Най-добре познаваме носителите, които представляват отделни тела, подобни на нашето собствено тяло. По този начин тялото не е репликатор, то е носител. Трябва да подчертая този момент, защото има недоразбиране. Носителите не се репликират, тяхната функция се състои във възпроизвеждането на своите репликатори. Репликатори не извършват действия, не възприема околния свят, не хващат плячка и не бягат от хищниците, те създават носители, които правят всичко това. За много цели е по-удобно за биолозите да съсредоточат своето внимание на ниво носители. Обаче за други цели е удобно да съсредоточат вниманието си на ниво репликатор. Гехът и индивидуалния организъм не си съперничат за главната роля в Дарвиновия спектакъл. Те трябва да действат в различни, взаимно допълващи и често еднакво важни роли – в ролята на репликатор и в ролята на носител.