Глава 11 – Мемовете – новите репликатори

Всичко, което се каза досега, рядко се отнасяше директно към човека, макар и да е станало неволно. Терминът "машина за оцеляване" бе избран отчасти, защото думата "животно" изключваше от сферата на внимание растенията, а за някои читатели – и хората. Моите доводи на пръв поглед, би трябвало да се прилагат към всяко същество, което е възникнало в хода на еволюцията. Ако даден вид следва да бъде изключен от разглеждане, то това трябва да има особени и сериозни причини. Има ли сериозни причини да се призне за изключителен вида Хомо сапиенс? Аз смятам, че на това трябва да се отговори утвърдително.

Негенетични еволюции

Голяма част от всичко, което е необикновено за човека, може да се побере в една дума: "култура". Аз използвам тази дума в нейния научен, а не снобски смисъл. Предаването на културното наследство е аналогично на предаването на гените: бъдейки в основата си консервативно, то може да доведе до някаква форма на еволюция. Джефри Чосър не е в състояние да говори с един съвременен англичанин, въпреки факта, че те са свързани взаимно от една непрекъсната верига на 20-на поколения от британци, всеки от които може лесно да разговоря със своите непосредствени съседи във веригата, както син говори с баща си. Езикът изглежда "еволюира" по негенетични начини и със скорост с няколко порядъка по-висока от генетичната еволюция.

Снимка: avianweb.com

Прехвърлянето на културното наследство не се ограничава само до хората. Най-добрият известен ми пример, неотдавна е описал П. Дженкинс (Р. F. Jenkins) се отнася към песените оседлания скорец (Тико) (Philesturnus carunculatus) – птица, обитаваща островите край бреговете на Нова Зеландия. На острова, където е работил Дженкинс, скорецът е имал репертоар от около девет ясно отличаващи се песни. Всеки отеделен самец изпълнявал само една или няколко от тези песни, така, че птиците могат да бъдат разделени на диалектни групи. Например, една група, която включва осем самци, заемащи съседни територии изпълнявала определена песен, наречена песен SS. Други диалектни групи изпълнявали други песни. Понякога членовете на една и съща група диалектна група били не е една, а с няколко общи песни. Сравнявайки песните на бащи и синове, Дженкинс установил, че те не се наследяват генетично. Всеки млад самец очевидно приемал песните от своите съседи по територия, подражавайки им подобно на това как детето се учи на родния си език. През по-голямата част от времето, прекарано от Дженкинс на острова, съществувал определен брой песни, един вид "песенен фонд", от който всеки млад самец черпел собствения си малък репертоар. Но понякога Дженкинс имал късмет да бъде свидетел "композирането" на нова песен, в резултат на грешка в имитацията на една от старите песни. Той пише: "Новите форми на песните възникват по различни начини – в резултат на промени във височината на тона, повторения на някой тон, прекъсване един или друг тон или комбинация от части на други съществуващи песни. Новата форма се появява внезапно и почти не се променя в продължение на няколко години. В бъдеще, в ред случаи, тази нова версия се предавала без изменения на по-младите птици, така че възниквала група от песни с ясно изразена прилика." Дженкинс описва възникването на нови песни с "културни мутации".

Еволюцията на песните у оседлания скорец наистина става с негенетични средства. Има и други примери за културната еволюция при птици и маймуни, но това са само интересни куриози. За да видим наистина на какво е способна културната еволюция, трябва да се обърнем към човека. Езикът – това е просто един от многото примери. Модата за дрехи и храна, ритуали и обичаи, изкуство и архитектура, техника и технология – всичко това се развива в историческо време, при това развитието напомня силно ускорена генетична еволюция, без да има всъщност никаква връзка с нея. Както в генетичната еволюция, промяната е прогресивна. В известен смисъл, съвременната наука е наистина по-добра от античната. Столетие след столетие нашето разбиране за Вселената не само се променя, то се и усъвършенства. Всепризнато е, че съвременният разцвет започва едва през Ренесанса, което е предшествано от мрачния период на застой, когато европейската научна култура замръзна на нивото, достигнато от древните гърци. Но, както видяхме в глава 5, генетичната еволюция също може да се извършва посредством редица кратки скокове, разделени от периоди на стабилност.

Аналогия между културната и генетичната еволюция

За аналогията между културната и генетичната еволюция говорят често, понякога с доста ненужен мистичен привкус. Аналогията между научния прогрес и генетичната еволюция чрез естествен подбор особено подробно разглежда, Карл Попър (Karl Popper). Искам да отида още по-далеч, засягайки направление, иззследвано също така от генетика Л. Кавали-Сфорца (L.L. Cavalli-Sforza), антрополога за Ф. Клок (F.T. Cloak) и етолога Дж. Калън (J.M. Сullen).

Като страстен дарвинист, не бях доволен от обясненията на човешкото поведение, предложено от моите страстни колеги. Те се опитват да намерят "биологично предимство" в различните атрибути на човешката култура. Например, религията на примитивните племена се разглежда като механизъм, който помага за укрепване на груповото самосъзнание, това е много важно за вида, които ловува на групи, при това всеки участник в групата очаква, че благодарение на сътрудничеството може да хване голяма и бързонога жертва. Често предварително приетатата еволюционна концепция, в рамките на която се формулират такива теории предполага груповия подбор, но тези теории могат да се перифразират в термини на ортодоксалния подбор на гени. Човекът е прекарал по-голямата част от последните няколко милиона години, живеещ на малки групи, свързани с родство. Може би кин-подбора и подбора, благоприятстващ реципрочния алтруизъм са действали и на човешките гени, създавайки много от нашите основни психологически качества и склонности. Сами по себе си, тези идеи са приемливи, но според мен, че те са безсилни пред такава грандиозна задача като обяснението за произхода на културата, културната еволюция и на огромните различия на човешката култура в различни части на земното кълбо – от крайния егоизъм на народа "Ik" от Уганда, който е описан от Колин Търнбул (Colin Turnbull) до нежния алтруизъм на Арапеш, възпят от Маргарет Мийд (Margaret Mead). Мисля, че се налага отново да започнем всичко отначало и да се върнем към първоосновата. Аз имам намерение да изкажа мнение, което може да изглежда изненадващо от устата на автора на първите глави, че за да се разбере еволюцията на съвременния човек, ние трябва да се откажем от гена, като единствена основа на нашите представи за еволюцията. Аз съм убеден дарвинист, но аз мисля, че дарвинизмът е твърде велика теория и не може да се ограничава в тесните рамки на гена. В моите разсъждениа генът ще се използва само като аналогия, нищо повече.

Каква, в крайна сметка, е главната особенност на гените? Фактът, че те са репликатори. Смята се, че законите на физиката са валидни във всички точки на Вселената, достъпни за наблюдение. Има ли някакви биологични закони, които да носят същия универсален характер? Когато астронавтите се отправят към далечни планети в търсене на живот, те могат да се срещнат със същества, толкова странни и неземни, че е трудно да си ги представим. Но има ли нещо, което е присъщо на всички живи същества, където и да се намират и независимо на какво се основава химията им? Ако се окаже, че има такива форми на живот, основани на силиций, а не на въглерод, или на амоняк, вместо вода, ако са открити форми, които при температура от минус 100° C кипят и загиват, или форми, базирани не на химията, а на някакви много хитри електронни схеми, то все пак може ли да съществува общ закон, на който да се подчиняват всички живи същества? Разбира се, не знам, но ако трябваше да заложа, щях да заложа на един основен закон – законът, че всичко живо еволюира в резултат от диференциалното оцеляванена репликиращи се единици. Случило се така, че репликиращата се единица, преобладаваща на нашата планетата, се е оказал генът – молекулата на ДНК. Може да има и други такива единици. Ако те съществуват, то при наличие на определени други условия, те неминуемо ще образуват основата на някакъв еволюционен процес.

Но трябва ли да отидем до далечни светове в търсене на различен тип
репликатори, следователно и до други видове еволюция?
Мисля, че репликатор от нов тип неотдавна възникна именно на нашата планета. Той все още е в детска възраст, все още тромаво се кандилка в своя първичен бульон, но еволюира с такива темпове, че оставя стария добър ген далече назад.

Новият културен ген е мем

Новият бульон е бульонът на човешката култура.
Имаме нужда от име за новия репликатор, съществително, което отразява идеята за единица пренос на културно наследство или за единица имитация.
От подходящ гръцки корен се получава думата "мемом", но ми се иска тази дума е едносрична като "ген". Надявам се, че моите приятели, получили класическо образование ще ми простят, ако съкратя "мемом" до думата "мем" (meme).

Рафаел – "Атинската школа"

Примери за мемове са мелодии, идеи, модерни думички и изрази, начини за приготвяне на супа или
строителни арки. Точно както гените, се разпространяват в генофонда, преминавайки от едно тяло в друго с помощта на сперматозоиди или яйцеклетки, мемовете се разпространяват по същия начин, преминавайки от един мозък на друг чрез процес, който в най-широкия смисъл на думата може да се нарече имитация.

Ако един учен е чувал или чел за интересна идея, той я разказва на своите колеги и студенти.
Той я споменава в своите статии и лекции. Ако идеята се подхване, то казваме, че тя се разпространява,
прехвърля се от един мозък на друг. Както елегантно е формулирал моя колега Х. Хъмфри (N.K. Humphrey) смисъла на ранните наброски на тази глава, "мемовете трябва да се разглеждат като живи структури, не само в метафоричния смисъл, но и в техническия смисъл на думата.
Ако посадите в моя разум плодовит мем, вие буквално сте заселили в него паразит, превръщайки самия разум в носител, където става размножението му, точно както се размножава вирус, водещ паразитно съществуване в генетичния апарат на клетката-гостоприемник.
Това не е просто facon de parler (фр. образен израз): мемът, да речем, "вярата в задгробен живот" се реализира физически, милиони пъти като някаква структура в нервната система на хората по целия свят".

Мемът

Да разгледаме сега за идеята за Бога. Ние не знаем как е възникнала в мемофонда. Възможно тя да е възниквала многократно от независими "мутации". Както и да е, това е много стара идея. Как тя се репликира (размножава, разпространява, развива)? С помощта на писмено и говоримо слово, подкрепено от велика музика и изобразително изкуство. Защо тази идея има толкова висока жизненост? Спомнете си, че в този случай "оцеляване" не означава оцеляването на гените в генофонда, а оцеляването на мема в мемофонда. Всъщност въпросът е: в какво се състои тази "особеност" на идеята за Бога, която й придава стабилност и способност да проникне в културната среда? Оцеляването на добър мем, включен в мемофонда, се дължи на неговата голяма психологическа привлекателност. На пръв поглед идеята за Бога дава разумен отговор на дълбоки и тревожни въпроси за смисъла на съществуването. Тя ни дава надежда, че срещу несправедливостите в този свят могат да бъдат възмездени в отвъдното. "Винаги протегнатите ръце", готови да ни подкрепят в моменти на слабост, които, подобно на плацебо, не губят своята ефективност, въпреки че съществуват само във въображението ни. Ето някои от причините, защо се копира идеята за Бога, толкова лесно от последователни поколения на индивидуалните ни мозъци. Бог съществува, дори и само под формата на мем, с висока степен на оцеляване и инфекциозност в средата, създавана от човешката култура.

Някои от моите колеги ми обърнаха внимание, че тези разсъждения за оцеляването на мема за Бога, са без доказателства. В края на краищата, те винаги искат да се върнат към "биологичното предимство".
Не им стигат думите, че идеята за Бога има "голяма психологическа привлекателност". Те искат да знаят защо тя я притежава. Психологическата привлекателност означава привлекателност за мозъка, а мозъкът се формира в резултат на естествен подбор на гени в генофонда. Те искат да се установи как присъствието на такъв мозък увеличава оцеляването на гените.

Този подход ми е много симпатичен и аз не се съмнявам, че наличието у човека на мозък му дава някои генетични предимства. Въпреки това, аз смятам, че тези колеги, ако внимателно проучат основите, върху които градят своите собствени допускания, ще открият, че те го вземат на вяра повече, отколкото аз. Основната причина да е необходимо да се обяснят биологичните явления от гледна точка на генетичните предимства е, че гените представляват репликатори. Веднага след като в първичния бульон се създадат условия, в който молекулите могат самостоятелно да се самокопират, репликаторите поемат тази функция. В течение на повече от три хиляди милиона години, ДНК е била единственият репликатор в света, достоен за внимание. Въпреки това, не е необходимо да пази своите монополни права за вечни времена. Всеки път, когато възникнат условия, при които някой нов репликатор да може да създава собствени копия, тези нови репликатори ще се стремят да вземат връх и да започнат своя собствена еволюция от нов тип. Веднъж започнала, тази нова еволюция не е необходимо да заема подчинено положение по отношение на предишната. Старата еволюция, извършваща се чрез генетичен подбор, като създаде мозъка, предостави "бульона", в който възникват първите мемове. След появата на самокопиращите се мемове, започна тяхната собствена, много по-бърза еволюция. Ние, биолозите, толкова дълбоко пропити с идеята на генетичната еволюция, често забравяме, че това е само една от многото възможни еволюции.

Мемовете се размножават с имитация

Имитацията в най-широкия смисъл на думата – това е начинът, по който гените могат да се репликират. Това е аналог на естествения подбор. Аз цитирах някои примери на качествата, които определят високата степен на оцеляване на мемовете. Но като цяло те трябва да бъдат същите като качествата, които са били обсъждани за репликатори в глава 2: дълголетие, плодовитост и точност на копието.

Трайността на всяко отделно копие на мема, както и на всяко отделно копие на гена, вероятно е относително маловажна. Копието на песента "Auld Lang Syne" ("Старата любов"), което се съхранява в мозъка ми ще се пази само докато съм жив. Копие от същата песен, е написано в моят екземпляр на "The Scottish Student’s Song Book"("Песнопойка на шотландския студент") едва ли ще оцелее много дълго. Но аз се надявам, че копие на тази песен ще се съхрани завинаги в мозъка на хората и на хартия. За мемовете, както и за гените, плодовитостта е доста по-важна, отколкото трайността. Ако даден мем е научна идея, разпространението му ще зависи от това доколко тази идея е приемлива за популацията от учените, приблизителна оценка за оцеляването му могат да дадат броя на позоваването на него в научните списания. Ако мемът е популярна песен, то за нейното разпространението в мемофонда може да се съди по броя на хората, които си я подсвиркват по улиците. Ако това е стил дамски обувки, то неговата популярност може да се определи според данните от обувните магазини за продажбата на този модел. Някои мемове, като някои гени, постигат блестящ краткосрочен успех, но не се съхраняват задълго в мемофонда. Примери за това са хитовете или високите токчета. Други, като законите на еврейската религия, се разпространяват в продължение на хиляди години, обикновено се дължи дълголетието на писмените свидетелства.

Точността на копиране

Това ни води до третото важно условие за успеха на репликаторите: точността на копиране. Аз трябва да призная, че точно тук аз стоя върху плаващи пясъци. На пръв поглед, не изглежда, че мемовете, се репликират с висока точност. Всеки път, когато един учен чува за някаква идея и я съобщава на някой друг, то вероятно ще я промени малко. Аз не крия, колко много тази книга дължи на идеите на Р. Трайверс. Обаче аз не ги излагам с неговите думи. Аз ги пречупвах в съответствие със своите собствени цели, изменяйки акцентите, смесвайки идеите на Трайверс със свои идеи и с идеите на други учени. Неговите мемове се предават на вас в променена форма. Това е съвсем различно от корпускулярното предаване на гените по принципа "всичко или нищо".

Изглежда, че предаването на мемове включва непрекъснати мутациия, както и сливания.

Сливане и разделяне на мемовете

Възможно е, това впечатление на некорпускулярност да е илюзорно и да не унищожава аналогията с гените. Защото в крайна сметка, ако се вгледате в наследяването на такива генетични характеристики като ръст или цвят на кожата на човек, то те не изглежда да са в резултат на дейността на неделими гени. Децата от брак между бели и черни никога не са черни или бели – те са междинни. Това не означава, че гените, които определят цвета на кожата са некорпускулярни. Това означава само, че в определянето на цвета на кожата участват толкова много гени и ефекта на всеки от тях е толкова малък, че се създава впечатление че сякаш се сливат. Досега говорих за мемовете така, като че ли е очевидно, от какво се състои един мем. Но, разбира се, това далеч не е очевидно. Казах, че на една песен съответства с един мем. Но какво е симфония? Колко мема има в нея? Дали съответства мем на всяка нейна част, на всяка различима фраза мелодия, на всеки такт, на всеки акорд или нещо друго?

Аз ще прибегна до същия словесен прийом, който използвах в глава 3. Там аз разделих "генетичния комплекс" на малки и големи генетични единици вътре в рамките на тези единици. Генът е определен не като някаква твърда единица, а като единица, създадена за удобство: участък от хромозомата, самокопираща се с достатъчна точност, за да служи като жизнеспособна единица на естествения подбор. Ако някакава единична фраза от Деветата симфония на Бетовен толкова лесно се разпознава и помни, че може да се отдели от цялата симфония и да се използва като знак, повтарящ се, натрапчив сигнал на една европейска радиостанция, то съответно, тя заслужава името мем. Между другото, сигналът на тази радиостанция оказа значително въздействие върху способността ми да се наслаждавам на тази симфония.

По същия начин, когато казваме, че в днешно време всички биолози вярват в теорията на Дарвин, не означава, че в мозъка на всеки биолог е отпечатано идентично копие на точните думи на Чарлз Дарвин. Всеки индивид посвоему интерпретира идеите на Дарвин. Той, може би, е научил за тях не от трудовете на Дарвин, а от работата на по-късни автори. Голяма част от това, което Дарвин казва, в детайлите си е погрешно. Ако Дарвин прочете тази книга, едва ли би познал в нея своята собствена теория в първоначалния й вид, но се надявам, че ще му хареса, как съм я изложил. И все пак има нещо, някаква същност на дарвинизма, която се съдържа в мозъка на всеки, който разбира тази теория. Без това, почти всяко твърдение за това, че двама души са съгласни един с друг, би било безсмислено. "Мем-идеята" може да се определи като някаква единица, която може да се предава от един мозък на друг. По тази причина мема на дарвиновата теория – това е тази съществена основа за идеята, която се съдържа във всички мозъци, разбиращи тази теория. В този случай, разликите в мненията на различните хора за тази теория не представляват по дефиниция, част от мема. Ако теорията на Дарвин може да бъде разбита на съставните си части, така че някои хора да приемат част А, без да приемат част Б, а други приемат част Б, а не приемат част А, то тогава части А и Б трябва да се разглеждат като отделни мемове. Ако почти всеки, който вярва в част А, вярва също и в част Б, т.е. ако двата тези мема, използвайки генетичен термин, са тясно "свързани", то тогава е удобно е да ги обединим в един мем.

Конкурират ли се мемовете

Да разширим аналогията между мемове и гени. В цялата тази книга, аз подчертавах, че не трябва да мислим за гените като съзнателни, целенасочени елементи. Въпреки това, слепият естествен подбор ги кара да се държат така, все едно, че се стремят към някаква цел; затова за удобство говорейки за гените, използвахме съответните изрази. Например, когато казваме: "гените се стараят да увеличат своята численост в бъдещите генофондове", то всъщност имаме предвид, че "тези гени, които се държат по този начин, че тяхната численост в бъдещите генофондове да се увеличи, са гените, чиито ефекти, ние наблюдаваме в света". След като е удобно да си представяме гените като активни единици, които целенасочено се стремят да гарантират собственото си оцеляване, може би ще е удобно да се отнасяме така и с мемовете. И в двата случая, ние не изпаднаме в мистика. И в двата случая идеята за цел е просто метафора, но ние вече видяхме колко плодотворна е тази метафора приложена към гените. Ние дори даваме на гените такива епитети като "егоистични" или "безмилостни", знаейки много добре, че това е само начин на изразяване. Дали по същия начин можем да се опитаме да потърсим егоистични или безмилостни мемове?

Тук възниква проблемът с конкуренцията. Навсякъде, където има полово размножаване, всеки ген се конкурира преди всичко със собствените си алели – съперници, претендиращи за същото място в хромозомата. При мемовете, очевидно, няма нищо, еквивалентно на хромозомите и нищо еквивалентно на алелите. Предполагам, че в някакъв тривиален смисъл, много идеи имат свои "противоположности". Но като цяло мемовете приличат повече на първите възпроизвеждащи се молекули безпорядъчно и свободно реещи се в първичния бульон, отколкото на съвременните гени, спретнато подредени в своите двойки хромозомни формации. Така че в какъв смисъл мемовете се конкурират една с друга? Трябва ли да очакваме от тях прояви на "егоизъм" или "жестокост", тъй като те няма алели? Оказва се, че такива прояви може да се очакват, тъй като съществува един аспект, в който те трябва да се конкурират.

Борба за памет и време

Всеки потребител на компютър знае колко се цени компютърното време и памет. В големите изчислителни центрове те буквално се плащат в брой за това или за всеки потребител се отделя определено количество време, измервано в секунди и определен обем памет, измерена в "думи". (Трябва да отбележа, че тази представа за компютрите е доста остаряла – да не забравяме, че книгата е писана през 1976г.) Компютрите, в които живеят мемовете е човешкия мозък. Възможно е времето да е по-важен ограничаващ фактор от размера на паметта и то е обект на силна конкуренция. Човешкият мозък и тялото, който той контролира, може да изпълни едновременно не повече от една или няколко функции. Ако един мем напълно поглъща цялото внимание на човешкия мозък, то трябва да става за сметка на мемове-"съперници". Другите обекти на потребление, за които се конкурират мемовете – това е времето за излъчване по радиото и телевизията, площта на билбордовете, вестникарските колонки и библиотечните рафтове.

Що се отнася до гените, както видяхме в глава 3, в генофонда може да възникнат ко-адаптирани генни комплекси. Голяма L група от гени, които определят мимикрията при пеперудите, се оказва свързана в една хромозома и то толкова тясно, че може да се счита за един-единствен ген. В глава 5, се срещнахме с една по-сложна идея на еволюционно стабилен набор от гени. В процеса на еволюцията в генофонда на хищниците възникнали комбинации, определящи съответсващи помежду си зъби, нокти, храносмилателната система и сетивни органи, а в генофонда на тревопасните животни се формирал друг стабилен набор от признаци. Има ли нещо подобно в мемофондовете? Свързва ли се, да речем, даден добър мем с някои други конкретни мемове и спомага ли такава асоциация за оцеляването на участващите в нея мемове? Може би бихме могли да разгледаме църквата със своята архитектура, ритуали, закони, музика, изобразително изкуство и писмени свидетелства като коадаптиран стабилен набор от мемове, които взаимно се подкрепят.

Малко примери с религиозни мемове

Адският огън

Да вземем конкретен пример, един от аспектите на учението, много ефективен при укрепване на религиозните устои е заплахата от адския огън. Много деца и дори някои възрастни вярват в това, че те ще са подложени на ужасни мъчения след смъртта си, ако не отговарят на изискванията на църквата. Това е особено гаден начин на убеждаване, причиняващ тежки психически страдания на хората през Средновековието и запазил своето въздействие дори и в наши дни. Но е изключително ефективен. Неволно изниква мисълта, че този метод е бил изобретен от макиавелски свещеници, които специално са били обучавани на психологически методи за влияние. Съмнявам се обаче, че свещенослужителите са толкова изобретателни. Много по-вероятно е, че несъзнателните мемове са осигурили собственото си оцеляване, благодарение на същите тези качества на псевдобезжалостност, притежавана от гените, постигнали успех. Идеята на адския огън, просто се самоподдържа, заради своето много дълбоко психологическо въздействие. Тя се оказа свързана с мема за Бога, защото те двете се подкрепятт една друга и си помагат една на друга да оцелеят в мемофонда.

Сляпата вяра

Друг член на религиозния комплекс от мемове, се нарича вяра. В този случай се има предвид сляпата вяра при липса на доказателства или дори в противоречие с доказателствата. Историята на Тома Неверни се представя не така, че да ни накара да се възхищаваме на Тома, а така че да можем да се възхищаваме на поведението на другите апостоли в сравнение с него. Тома поискал доказателства. Нищо не може да бъде по-опасно за някои мем, отколкото търсенето на доказателства. Другите апостоли, чиято вяра е била толкова силна, че нямали нужда от доказателства, ни представят като пример, достоен за подражание. Мимът на сляпата вяра се самоподдържа с помощта на такава проста умишлена уловка, като отказа от рационалното изследване.

Сляпата вяра може да оправдае всичко. Ако един човек се покланя на друго божество или дори ако той в своето поклонение на същото божество поддържа различен ритуал, сляпата вяра може да го осъди на смърт – на кръста, на клада, от меча на кръстоносеца, от изстрел на улица в Бейрут или взрив в един от баровете в Белфаст. Мемовете на сляпата вяра имат свои, безмилостни методи на разпространение и това важи не само за религията, но също така и за патриотизъм и политиката.

Безбрачието в противоречие с гена?

Мемове и гени, които често се подкрепят взаимно, понякога са в опозиция. Например, със сигурност ергенския начин на живот не се наследява генетично. Генът, който би детерминирал безбрачие е обречен на провал и може да се съхрани в генетичния фонд само при много специфични условия, които съществуват, например, при социалните насекоми. Но все пак мемът за безбрачие може да има успех в мемофонда. Да предположим, например, че успехът на дадения мем зависи от това колко време хората изразходват за активното му разпространение в други хора. Цялото време, което отива не за опити да се предаде мема на някой друг, по отношение на мема, е загуба на време. Мемът на безбрачието (целибат) се предава от свещениците на момчетата, които още не са решили на какво да опосветят живота си. Като средствата за предаване служат всякакви въздействия, устно и писмено слово, личен пример и други подобни. Да кажем, че бракът отслабва степента на влияние на свещеника върху паството му, защото, да речем, семейството започва да заема значителна част от неговото време и внимание. Това всъщност се изтъква като официална причина за натиска за безбрачие сред свещениците. Ако това беше така, това би означавало, че способността за оцеляването на мема на безбрачие е по-висока, отколкото, мема на встъпването в брак. Разбира се, по отношение на гена, детерминиращ безбрачие, тук е точно обратното. Ако свещеникът служи за машина за оцеляване на мемове, безбрачието е полезен атрибут, които трябва да бъде включен в него. Безбрачието е само един от второстепенните компоненти на големия комплекс от взаимно поддържащи се един друг религиозни мемове.

Коеволюцията на мемовете

Предполагам, че коадаптираните мемокомплекси еволюират по същия начин както коадаптираните генни комплекси. Подборът благоприятства мемове, които се възползват от средата в своя полза. Тази културна среда се състои от други мемове, които също са обект на подбор. Така че мемофонда в крайна сметка ще придобие атрибутите на еволюционно стабилен набор, в които да проникнат нови мемове е трудно.

Оптимистичен край – Все пак алтруизмът ще победи

Моите забележки за мемовете носят леко негативен характер, но те имат и жизнерадостен аспект. След смъртта, от нас остават две неща: гените ни и нашите мемове. Ние бяхме построени като генни машини, създадени за да предадат своите гени на потомството. Но в това отношение ние ще бъдем забравени до три поколения. Вашето дете, дори вашето внуче може да прилича на вас по черти на лицето, музикални таланти, цвят на косата. Но с всяко поколение, приноса на вашите гени се съкращава наполовина. Много скоро, този принос ще стане пренебрежимо малък. Нашите гени може да са безсмъртни, но комбинацията от гени, присъстваща във всеки от нас, неминуемо ще загине. Елизабет II е пряк потомък на Вилхелм Завоевателя. Въпреки това е възможно, тя да няма нито един от гените на стария крал.

Не си струва да търсите безсмъртие с помощта на размножаването.

Все пак, ако имате някакъв принос за световната култура, ако имате добра идея, ако сте написали песен, изобретил автомобилната свещ, напишете стихотворение, те могат да продължат да живеят в първоначалната си форма още дълго време след като гените ви се разтварят в общия фонд. Както отбелязва Джон Уилямс, никой не се терзае от въпроса дали са се запазили в света един или два от гените на Сократ. Мемокомплексите на Сократ, Леонардо да Винчи, Коперник и Маркони все още са в пълната си сила.

Колкото и спекулативно да е представеното тук развитие на теорията за мемовете, има един сериозен момент, който бих искал още веднъж да подчертая, че когато разглеждаме еволюцията на културните признаци и тяхното оцеляване, ние трябва ясно да посочим, за чие оцеляване иде реч. Биолозите, както видяхме, са свикнали да търсят предимуществата на ниво ген (или в зависимост от вкусовете, на ниво индивид, група или вид). Обаче никой от нас преди не е помислял за това, че еволюцията на даден културен признак става така, а не иначе, просто защото това е изгодно за самия този признак.

Не трябва да се търсят обичайните биологични ценности, които да определят оцеляването на такива неща, като религия, музика и обредни танци, въпреки че те могат и да съществуват. След като гените са снабдили своите машини за оцеляване с мозъци, способни на бърза имитация, мемовете автоматично се заемат с това. Ние дори не трябва да постулираме генетично предимство, присъщо на имитацията, въпреки че със сигурност би било полезно. Необходимо е само едно: мозъкът да е способен на имитация: при това условие ще възникнат мемове, които пълноценно да използват тази му способност.

С това затварям темата за новите репликатори и завършвам тази глава с нотка обоснована надежда. Човекът има черта, присъща само на него самия, чието развитие може да става чрез мемовете или без връзка с тях: това е неговата способност за осъзнато предвиждане. Егоистичните гени (и мемове, ако приемате допуснатите в тази глава спекулации) са неспособни на предвиждане. Това са несъзнателни слепи репликатори. Фактът, че те се репликират, при някои други условия означава, че те волю-неволю, ще допринесят за развитието на черти, които в особения смисъл, приет в тази книга може да се нарекат егоистични. Не може да се очаква, че простият репликатор, дали ген или мем, ще се въздържи от използването на краткосрочните егоистични предимства, дори ако в дългосрочен план той да трябва да заплати за тях. Виждали сме това в главата, посветена на агресията. Въпреки факта, че "конспирацията на гълъбите" за всеки отделен гълъб е по за предпочитане, отколкото еволюционно стабилната стратегия, естествения подбор неизбежно ще предпочете ЕСС.

Салвадор Дали – "Раждането на човека"

Може би има още една черта, характерна само за човека: това е способността за истински безкористен алтруизъм. Надявам се, че това е така, но няма да привеждам доводи за или против, или да градя хипотеза за това как е станала еволюцията на тази черта на нивото на мемове. Аз просто искам да кажа, че дори да се отнасяме към това песимистично и да приемем, че отделния човек е по своята същност егоистичен, нашата способност за осъзнато предвиждане, способността ни да моделираме бъдещето във въображението си може да ни спаси от най-лошите егоистични ексцесии на слепи репликатори. В нашия ум има най-малко един механизъм, който се грижи за нашите дългосрочни, а не само краткосрочни егоистични интереси. Ние можем да видим дългосрочната полза от участието в "заговора на Гълъбите" и можем да седнем на една маса, за да обсъдим начините за изпълнение на този заговор. Човекът има силата да може да устои на влиянието на егоистичните гени, които има по рождение, и ако това се окаже необходимо, егоистичните мемове, получени в резултат на възпитанието. Ние можем дори умишлено да култивираме и подхранваме чистия беезкористен алтруизъм – нещо, което няма място в природата, което никога не е съществувало на света в неговата история. Ние сме построени като машини за гени и отглеждани като машини за мемове, но ние имаме силата да се обърнем срещу нашите създатели. Ние сме единствените същества на Земята, които могат да се изправят срещу тиранията на егоистичните репликатори.