Проблемът с демаркацията (разграничаването) е основният принцип на философията на науката (епистемологията), това е проблемът за намиране на критериите за граница между това, което е наука и това, което не може да се нарече наука, т.е. не само фалшивата наука, която се представя за наука, но и границите между научното познание и останалата част от човешкото знание.

Границата между наука и псевдонаука не е непреодолима – така през вековете някои науки са изгубили статута си на такива като астрологията, алхимията, френологията. Но има и такива, израстнали до наука, въпреки че са започнали като литература, пълна със суеверия – етологията и агрономията, например.

Ако се намери единен, сигурен и еднозначен критерий за разграничаване между науката и  псевдонаука, това ще доведе до разумно използване на ресурсите за развитието на науката и се избегне рискът научните изследвания да деградират до псевдонаука. Определянето на критериите за границата между познанието и фантазията , не е толкова просто и до днес проблемът не е решен.

Цел на демаркацията

Тъй като науката се смята за най-надеждният източник на знания, ползва се с обществено доверие.

Имаше време, когато науката е можело да се практикува като хоби от любопитни богати ексцентрици, но това отдавна е минало. Днес науката е много сериозна дейност с далеч по-сериозни последици, така че, ясно да се разграничат научните познания от двойниците им е в интерес на обществото и е важно при вземането на решения както в частния, така и в обществения живот.

Ще изброя някои силно засегнати области:

• Образование: Учителите трябва да могат да научат своите ученици да различават несъстоятелни учения и да не приемат за “алтернатива” псевдонауки като креационизма в учебните програми.
• Право: При съдебни дела е важно да може да се прецени кои оценки на вещи лица са приемливи и кои – не. В американската юристпунденция съществува критерия “върховенството на Фрай” от 1923г който гласи, че “доказателствата, които се вземат предвид трябва да се основават на теории и факти, общоприети в конкретната научна област”.
• Политиките за околната среда: Хората, вземащи решения в областта на политиката на околната среда трябва да правят разлика между научни и псевдонаучни твърдения, за да могат да вземат адекватни мерки, когато е налице валидна, научна прогноза за опасност за околната среда, която да могат да разграничат от псевдонаучните такива.
• Здравеопазване: Псевдонаучни практики в областта на медицината водят до неефективни и понякога опасни резултати и затова не само лекарите, а най-вече самите пациенти имат нужда от ориентир кое е медицинска наука и кое – псевдонаука.
• Медиите: Отговорността на медиите е огромна заради влиянието им върху милиони хора и формирането на мнението им, което рефлектира и върху ролята им и като гласоподаватели за важни обществени въпроси, така и в личен план, когато трябва да вземат решения за собственото си здраве и живот.

Кратка история на проблема

Според Аристотел научното знание е общо, универсално, абсолютно сигурно и обясняващо причините. Авероес или ибн Рушд, арабски философ от 12-ти век, роден в Кордоба, въвежда концепцията за двойствеността на истината – истината на разума (науката) е независима от истината на религията.

Заради авторитета на Аристотел, неговият идеал за научно знание доминира почти до седемнайсети век, чак до философите на Модерната епоха – Галилей, Бейкън и Нютон, които въвеждат експеримента като решаващ фактор за определянето на научната истина. Френсис Бейкън, един от пионерите на научната методология, въвежда като критерий индуктивния метод (от частното към общото), в противовес на дедукцията (от общото към частното) на средновековните схоластици. Научно познание се изгражда като се започне с наблюдението, събират се фактите, търсят се закономерностите в тях и след това се правят обобщения, извежда се причината, природния закон.

След Бейкън широко се разпространява сред философите гледната точка, че науката се свърза с индуктивния метод, а псевдонауката или метафизика се характеризира с използването на спекулативен метод или нещо подобно на хипотеза.

През 18-ти век философията на науката е значително обогатена от възхода на английския емпиризъм (от гр. έμπειρία - опит) . Според привържениците на това философско течение ( Хобс, Бейкън, Лок, Бъркли и Дейвид Хюм), цялото ни знание произлиза от опита, а не от абстрактото мислене и познанието трябва да се основава на опита.

Хюм подлага на съмнение индуктивния метод като демаркационен критерий. Като краен скептик той отрича самото понятие причина. “Когато казваме А причинява В, всичко, което имаме право да кажем, е, че в миналия опит А и В са се появявали често заедно или в близка последователност.” Склонността ни да приемаме, че “А се причинява от В се обяснява със законите на навика и асоциацията. Възгледите на Хюм се потвърждават в причинните закони на съвременните развити науки, дори без да вземаме предвид квантовата теория, където Хюм е безспорно прав.

През деветнайсети век, английският психолог Кларк Хъл (Clark Hull) формулира хипотетико-дедуктивния подход в методологията на науката. Този метод на конструиране на теории се състои в следото: първо ученият проверява какво е известно по проблема досега, после се опитва да обобщи това изследване, накрая се правят изводи за емпирично проверими резултати от обобщените положения. Хъл успява да покаже колко е ролята на проверката, теста и ролята на предсказанията на научните теории и сбъдването им. Тези основни положения на научния метод стават част от критериите за демаркация.

Виенският кръг. Верификация

Виенският кръг. Снимка: spirit of contradiction

Епистемологията (философията на науката) се отделя като самостоятелна дисциплина и се оформя в съвременния си вид в началото на двадесети век, тогава, в т.ч. и демаркационният проблем, като основните моменти са критерия за фалшифицируемост на Карл Попър и логическия позитивизъм (неопозитивизъм) на Виенския кръг с Мориц Шлик, Лудвиг Витгенщайн, Бъртнард Ръсел, Рудолф Карнап, Курт Гьодел.

Особенност на това направление е преди всичко отказът от традиционната философия (метафизиката). Философията винаги се опитва да каже нещо за това, което лежи отвъд сетивните впечатления, опитва се да се измъкне от тесния кръг на субективните преживявания.Логическите позитивисти или отричат съществуването на света извън сетивното (опита) или смятат, че за него нищо не може да се каже. И в двата случая, традиционната философия (метафизиката) се оказва ненужна. Единственото нещо,за което тя може да бъде полезна е анализът на научните твърдения и затова неопозитивистите отъждествяват философията с логическия анализ на езика.

За виенските неопозитивисти, демаркационен проблем се състои в разграничаването между наука и метафизика, която се опитва да разбере същността на нещата отвъд сетивно достъпното.

Това става чрез метода верификация (лат. verus- истина и facio - правя), който представлява процедурата за проверка на истинността на знанието. По степента на верифицируемост, неопозитивистите подреждат понятията: в този ред:

• Хипотеза – недоказано правдоподобно твърдение – вярно или невярно
• Концепция  – модел, чиято истинност е подкрепена или не от факти
• Теория – обяснение, доказано в максимална степен

Те стигат до заключението, че научното познание трябва да следва модела:

Проблем → Хипотеза → Проверка → Верификация

Отличителната черта на науката от други видове знания е етапа на проверка. Според Виенския кръг, за да се реши демаркационния проблем, трябва да се очертаят границите на смисления език.

Рудолф Карнап въвежда термина “протоколни изречения“, т.е. изречения, подлежащи на пряка верификация от сетивния опит. Формата на едно протоколно изречение изглежда така: “NN е наблюдавал еди-какъв си обект в еди-кое си време на еди-кое си място“. Цялата научна дейност се свежда до проверка на протоколни изречения и тяхното обобщаване. Метафизичните изявления са само думи без никаква стойност.

Един от проблемите на този подход е неговата неспособност да се разграничи науката от изкуството, което също се основава на емпирично познание за действителността, дори и да се изразява субективно. Идеите на позитивистите са нереалистични и по отношение на ненаблщдаемите обекти като електрон или кварк. Науката има цялостна форма, а не само емпирични данни.

Критерият на Попър. Фалшифицируемост (опровержимост) срещу верификационизъм

През 1935г. във Виена излиза трудът Карл Попър “Логиката на научното изследване”, в който критикува двете основни тези на логическия позитивизъм – за безсмислието на метафизическите твърдения и за верифицируемостта като демаркационен критерий.

Според Попер, метафизиката, макар че не е наука, не е задължително да е безсмислена.

Карл Попър. Снимка: the guardian

Като доказателство за несъстоятелността на индуктивния метод като критерий за демаркация, Попър посочва, че най-новите теории на физиката като теорията на Айнщайн са възникнали без “емпирична основа” и имат абстрактен, умозрителен (спекулативен) характер. Такъв е случаят и с механиката на Нютон, и с атомизма на Демокрит.

От друга страна, много суеверия като тълкуването на сънища, например, се основават на наблюдения и на индукцията. И ако тези и други суеверия се отхвърлят от съвременната наука, то е не заради критичен анализ на индуктивния им материал, а заради несъответствие с признатите теории и методи.

Карл Попър развива ново решение на демаркационния проблем – критерия опровержимост или фалшифицируемост, т.е. една система може да се счита за научна, само ако твърденията й могат да се изправят пред екперимента.

Същност на критерия

Според Попър това, което характеризира една теория като научна, е способността й да предскаже бъдещи явления и възможността да бъде оспорена от опит, наблюдение.

“Всички лебеди са бели?” Снимка: natureconservationimaging

Попър не оспорва ролята на емпиричната проверяемост, но избира не  верифицируемостта, “позитивната” проверяемост, а фалсифицируемостта, т.е. “негативната” проверяемост, разкривайки фундаменталната логическа асиметрия помежду им. Колкото и многобройни опити да се провеждат, те не могат да докажат (да верифицират) някакво научно твърдение – те трябва да са математически безкрайни. Докато само един опит е достатъчен да я срине и търсенето на именно на този опит е по-лесно и ефективно. Хюм, обосновавайки се за несъстоятелността на индуктивния метод задава следния въпрос: “Можем ли, въз основа на факта, че сме виждали само бели лебеди, да твърдим, че всички лебеди са бели?” Докато европейците наблюдават популацията на лебедите само на своя континент, смятат това твърдение за верифицирано. Когато стъпват обаче на Австралия, където има и черни лебеди, се опровергава твърдението “Всички лебеди са бели”, т.е. фалшифицира се.

Достатъчен е един черен лебед. Снимка: guardian

Емпиричният опит може да опровергае една научна теория, да я фалшифицира, но не може да я верифицира.

Асиметрията на съществуването

Ако имаме две хипотези:

1. "А" не съществува никъде във Вселената
2. "А" съществува някъде във Вселената

, те са асиметрични по отношение на своята опровержимост, фалшифицируемост:

• "А" не съществува никъде във Вселената

Тази хипотеза е много лесно опровержима – достатъчно е да се намери един обект "А" (черен лебед в примера на Хюм) . Този вид хипотези, за несъществуването на нещо, винаги ще са научни, независимо какво е "А" – чайник или Бог. Такива хипотези използва науката, защото са по принцип опровергаеми (фалшифицируеми).

• "А" съществува някъде във Вселената

Трудно, всъщност е невъзможно, да опровергаем тази хипотеза. Според съвременние възгледи, Вселената е крайна, но безгранична. Но тя е достатъчно огромна, за да не можем да гарантираме, че нещо някъде не съществува, като чайникът на Ръсел, например. В същото време, обемът, достъпен за експериментите, доказващи, че нещо го няма, е краен. По този начин тази хипотеза ("А" съществува някъде във Вселената ) не може да бъде опровергана никога и затова не е научна.

Теорията: "А" съществува някъде във Вселената " отговаря на критерия за научност само в случая, ако се уточни къде и кога. Да не забравяме, че в случая говорим за теория/хипотеза, а не за доказан научен факт. Любен Дилов (баща) в "Пътят на Икар" пише: "Вселената е толкова голяма, че каквато и глупост да кажеш за нея, все може да се окаже вярна."

Научната хипотеза не може да се верифицира. Принцип на фалибилизма

Според критерият на Попър, една научна хипотеза трябва да забранява дадени събития да се случат. Тази забранителна страна позволява проверка и опровергаване, но не и верифицирането на хипотезата. Историята показва, че рано или късно признатата за вярна теория, се проваля и всъщност можем да кажем, че има само два вида научни хипотези: опровергани и все още неопровергани.

Почти триста години са смятали Нютоновата механика за верифицирана във всяко едно отношение, но вече е заменена с друга теория. Всяка теория като че ли минава през период на разцвет и след това се опровергава.

Колкото и дълго да е устоявала на експериментални проверки една научна идея не значи, че е верифицирана – само се повишава степента й на подкрепа.

Съгласно принципа на фалибилизма (лат. fallibilis - погрешим) , всяко научно знание е само хипотетично и е склонно към грешки. То е само промеждутъчна интерпретация на истината, като се подразбира, че по-късно ще бъде заменена с по-добра интерпретация. Прогресът на научното познание се състои в раждането на смели хипотези и последващото ги опровержение

Има три вида хипотези

Дали една хипотеза е истина или лъжа, можем да се произнесем само ако тя е научна, т.е. , отговаря на критерия за фалшифицируемост. Ако не отговаря на този критерий, ако е нефалшифицируема (неопровержима), тя се определя като ненаучна и не бихме могли да кажем дали е истина или лъжа. Отказването на възможността да бъде опровергана, отказва и възможността да бъде потвърдена.

Има три вида хипотези:

Границата е размита според степента на опровержимост

Смисълът на критерия за фалшифицируемост е често неразбран. Всъщност това, че научната идея трябва да бъде отворена за опровергаване означава просто, че трябва да е възможно тя да се сравни с реалността и ако тестът е неуспешен, учените трябва да се откажат от нея. А псевдноучените могат да изберат да се откажат от реалността например.

Теорията на Нютон прогнозира отклонения от законите на Кеплер, дължащи се на взаимното привличане на планети, които по това време не са били наблюдавани. По този начин тя се подлага на риска да бъде емпирично опровергана и компроментирана при неуспех. През осемнайсети и деветнайсети век астрономите забелязват, че орбитата на Уран има странни отклонения като едно от обясненията е, че Уран е подложена на гравитационното въздействие на неизвестна, близка до нея планета. Едва през 1846 г., Хайнрих Дарест успява да наблюдава тази планета. Тя се оказва точно там, където трябвало да бъде според изчисленията на Юрбен Льоверие. Това е Нептун – първата планета, чието съществуване се доказва с математически изчисления, а не с емпирични наблюдения.

Нептун. Снимка: wikipedia

Попър разглежда случаят с Нептун като пример, в който теорията рискува да бъде опровергана заради собствените си предсказания.Така той доказва научния статут на астрономията и физиката чрез своя критерий за демаркация.

Снимка: wikipedia

Теорията на Айнщайн е била подложена на подобен тест. Общата теория на относителността е съвременната теория на гравитацията, свързана с изкривяването на четиримерното пространство-време, а от там и на светлината. Когато Айнщайн публикува това, научната общественост била шокирана, защото дотогава никой не се е съмнявал, че светлината се движи само по права линия. Подобно отклонение на светлинните лъчи било наблюдавано няколко години, след като Общата теория на относителността предсказала явлението. На 29.05.1919, при пълното слънчево затъмнение на остров Принчипе, Африка, група британски астрономи, начело с Артър Едингтън измерва 1″79 дъгови секунди отместване на звездите, намиращи се около слънчевия диск, при предсказано от теорията на Айнщайн 1″75.

Негатив на една от снимките на Едингтън на пълното слънчево затъмнение от 29 май 1919 г., представен в труда му от 1920г., в който обявява успешното потвърждение на теорията на Айнщайн, че светлината "се огъва"

Степени на проверяемост

По-късно, Попър установява, че има степени на проверяемост – някои теории се подлагат на по-голям риск от опровержение, отколкото други.

Например, казва Попър, теорията от която може да се извлекат точни количествени прогнози за поведението на спектралните линии на светлината, излъчвана от атоми в магнитни полета с различна сила, е изложена на по-голям риск от експериментално опровержение от теорията, която прогнозира само, че магнитното поле влияе на светлинното излъчване.

Колкото е по-смела една теория, толкова е по-малко вероятна, но тя е и “по-проверяема”, тъй като проверките могат да са по-прецизни и строги. И като издържи тези по-строги проверки,тя ще е по-добре подкрепена именно заради тези проверки – т.е. колкото е по-висока степента на проверяемост, толкова е по-висока степента на потвърждение.

Това води до извода, че критерият за демаркация не може да бъде рязка, а е размита, защото има добре проверяеми теории, има и труднопроверими теории, а има и непроверими теории. Непроверимите теории не представляват интерес за науката.

В този смисъл може да подредим по "проверяемост" или "научност" според критерия на Попер няколко области знание:

Фалшифицира ли се фалшификационизма? 

Ако приложим фалшификационизма към самия него, ще установим, че не е научна теория, тъй като няма експериментално наблюдение, което може да опровергае тази теория. Тази вътрешна противоречивост посочва В. В. Бартли (William W. Bartley) и това не е единствената критика на критерия на Попър.

Критика на методологията на Попър

Въпреки фундаменталното си значение, когато се приложи в реалната история на науката, критерия на Попър показва някои дефекти. Един от тях виждате в последната таблица – социологията, историята, икономиката излиза, че нямат статут на науки.

Имре Лакатош.  Поредица научноизследователски програми 

Унгарският философ Имре Лакатош (Lakatos Imre) задава следния въпрос: Какво щеше да се случи, ако Хайнрих Дарест не беше открил Нептун на посоченото от Льоверие място? Това щеше ли да опровергае Нютоновата механика? Разбира се, че не! Неуспехът на наблюдението може да се дължи на съвсем различни причини (влиянието на земната атмосфера, астероиден поток), а не на това, че Нютоновата физика е погрешна.

Ако теорията не е в съответствие с емпиричните факти, няма ясен начин да се определи, кое е не е вярно – теорията или тълкуването на емпиричните наблюдения. Това решение не е лишено от риск за грешка.

Лакатош развива концепцията на Попър като разглежда не отделно взети теории, а взема предвид тяхната последователност и системния характер на научното познание. "Цялата наука, според Лакатош, може да се тълкува като гигантска програма за научни изследвания, подчинена основното правило на Попър. Методологията на Лакатош разглежда прогреса на науката като смяна на поредица свързани научноизследователски програми (НИП), като елементите им са:

• "твърдо ядро" – твърдения или фундаментални допускания, признати в рамките на дадена програма за верни и неопровержими,
• "защитен пояс" от теории около твърдото ядро,
• "евристики" – правила, някои от които посочват кои насоки на изследвание трябва да се избягват (отрицателни евристики) и други – кои пътища да се следват (положителни евристики).

Положителните евристики включват правила, които следва да допринесат за положителния растеж на програмата. Отрицателните евристики забраняват опитите да се установи неистинността на "твърдото ядро", като вместо това, се подпомагат теории и хипотези, които образуват "защитен пояс" около "твърдото ядро", които могат да бъдат изменени при сблъсък с аномалии.

Лакатош разграничава два етапа в развитието на изследвателските програми – прогресивен и регресивен. Техните определения отразяват съотношението на теоретичния растеж и натрупването на емпирични данни – програма прогресира, ако теоретичният растеж изпреварва натрупването на емпирични данниа и съответно, обратното.

Прогресивният етап се извършва за сметка на "’положителните евристики", стимулира хипотези разширяват емпиричното и теоретично съдържание, но в някакъв момент от развитието, програмата достига до "точката на насищане" и растежът се забавя драстично.

Изследователската програма се стреми към „прогресивно проблемно отместване”. Можем да си представим една теория, версия на изследователска програма, като затворена крива (Т1), а нейните емпирични следствия като точки, които попадат във вътрешността на тази крива. Съвкупността от тези „точки”, от тези следствия на теорията, се нарича, в терминологията на Попър и Лакатош, емпирично съдържание на теорията. Когато следствията се потвърждават, всичко е наред. Теорията си изпълнява предназначението. Когато опитът излъже очакванията, породени от теорията, това е добър повод да извлечем полза от него. В съответствие с указанията на отрицателната евристика запазваме твърдото ядро и в съответствие с тези на положителната евристика реконструираме защитния пояс. Реконструкцията трябва да се извърши така, че разочаровалото ни следствие Е1, което представлява неуспех за предишната версия Т1, вече да не е следствие на новополучената. Можем да очертаем новата версия като нова крива (Т2), получена от старата с такова деформиране или отместване, че неудобната точка на контрапримера да остава извън нея. Оттук изразът „проблемно отместване” : това е отместване, отдръпване на теорията от проблемното следствие. Но ако Т2 се различава от Т1 по неудобната точка Е1, без да има нови следствия в сравнение с Т1, а само се отдръпва от Е1 (фиг. 1), тя не може да ни послужи. Тя няма да даде нови предсказания в сравнение с Т1. Така целият труд остава напразен. Не успяваме да извлечем полза от контрапримера. Затова кривата Т2 трябва да обхване нова област в сравнение с Т1. (Т. е. да има нови следствия в сравнение с нея. На фиг. 2 точките Е6, Е7, Е8.) Тогава Т2 представлява прогрес в сравнение с Т1. Но това е само прогресивно теоретично отместване. Този прогрес се отнася само до начина, по който сме конструирали теориите, не и до резултатите от тяхната емпирична проверка. Може да се каже, че човек предполага, а природата разполага. Новата версия на програмата (Т2) ще изпълни предназначението си, ако поне едно от новите й (в сравнение с Т1) предсказания се потвърди. Ако никое не се потвърди, въпреки че теоретикът си е свършил работата добре, природата не се е оказала благосклонна и той трябва да си опита късмета с нова версия на програмата – Т3 (вж. фиг. 3).	фиг. 1
	фиг. 2
	фиг. 3
Обяснение и схеми от: "Рационализъм" и "ирационализъм" във философията на науката. Имре Лакатош, Доц. Константин Янакиев, СУ "Св. Климент Охридски"

Твърдото ядро на научноизследвателската програма на Нютон са трите закона на механиката и закона за гравитацията. На тяхна основа е развит "защитен пояс" от много теории, свързани с астрономията, техниката, съпротивлението на материалите и др. Те имат свои противоречия, недостатъци, някои от които не могат да бъдат отстранени и защитният слой започва да се пука. След години разпадът достига и ядрото. Все още обаче Нютоновата научноизследвателска програма при определени условия, върши работа и широко се употребява.

Критерият за демаркация минава между "’зрялата наука", състояща се от НИП и "незрелата", работеща по модела на пробите и грешките. Зрялата програма има "евристична сила" и способност да предсказва неизвестни факти и нови теории.

Томас Кун. Поява на нова парадигма

По друг начин разсъждава Томас Кун(Thomas Samuel Kuhn). Също като Попър, той не смята, че растежът на научното познание е натрупване на вечните истини, но за разлика от него, счита, че научното познание се развива скокообразно, с периодични "научни революции". Основното понятие в идеята на Кун за науката е “парадигмата”.

Паради́гмата  (гр. παράδειγμα, пример, модел, образец) е съвкупност от фундаментални научни възгледи, представи, очертаващи определен образ на науката и служи за периодизиране на развитието й.

В историята на науката има трудове като “Физиката” на Аристотел, “Алмагест” на Птоломей, “Начала" и “Оптика" на Нютон и др., които предопределят задълго правомерността на научните възгледи и концепции, задават методиката и стандартите на научното изследване, с други думи – налагат определена парадигма.

Основните етапи на развитие на науката по Кун са: предпарадигмален период нормална наука научна революция

Научната революция се случва, когато науката е в криза, учените откриват аномалии, които не могат да бъдат обяснени от старата парадигма, в рамките на която до този момент се е осъществявало развитието на науката. Докато трае тази криза се изпитват нови идеи, които досега са били отхвърляни или не са им обръщали внимание. В края на краищата се оформя нова парадигма, следва конфликт между нея и старата парадигма и евентуално се установява новата парадигма, което според Макс Планк става не защото подръжниците на новата са убедили своите опоненти, а поскоро защото тези опоненти са починали и е порастнало ново поколение.

Аргументът, който използва Кун, за да отхвърли модела на Попър като основен фактор на научните постижения е, че според Кун аномалии има във всяка парадигма, но те се "замитат под килима". Критерият за рационалност се оказва относителен – знания, които са научни и рационални от гледна точка на една парадигма, може се окажат ненаучни от гледна точка на друга. Несъществува неутрална скала за измерване на знанията.

Идеята на Кун, че рационална научна дискусия е невъзможна без одобрението на обща "рамка" (парадигма), Попър определя като мит и заблуда. Според Попър такава дискусия не само е възможна, но и ползотворна.  Например знаменитите дискусии между Айнщайн и Бор, спор нерешен и досега.

Анархията на Пол Фейерабенд

Пол Фейерабенд (Paul Karl Feyerabend) също отбелязва някои пропуски на Кун: В реалната история, винаги има няколко парадигми, като активното взаимодействие помежду им води до нови теории, които често предизвикват краха на старите. Никога парадигмите не се редуват една след друга, а действат едновременно и противоборството им е източник на развитие.Всъщност, Кун е пропуснал една много важна част от науката – нейната цел – постигането на истината.

За Пол Фейерабенд основният принцип е "всичко е позволено" (anything goes) и обосновава тезата си, че "анархизмът помага да се постигне напредък в някакъв смисъл" и че само този принцип трябва да се защитава при всички обстоятелства и на всички етапи от човешкото развитие.

Пол Фейерабенд оспорва, че могат да бъдат поставени ясни граници между псевдонауката и "истинската наука", особено когато е налице значително културно или историческо разстояние. Според «De Revolutionibus Orbium Coelestium» на Коперник, център на Вселената е Слънцето, планетите имат кръгли орбитите и се движат по тях равномерно. Днес на всички знаят, че не е така и че Коперник е грешал.. Означава ли това, че Коперник не е създал научна теория? Това прави ли Коперник псевдоучен? Не, естествено. За своето време, той е решил проблема.

Знаменитата страница от «De Revolutionibus Orbium Coelestium» Museum of the History of Science, Oxford

Според Пол Фейерабенд, да се прекара веднъж завинаги линия на демаркация между науката и другите форми на интелектуална активност е невъзможно и този епистемологичен анархизъм, изразен в отхвърлянето на всякакъв догматизъм е основната характеристика на науката.

Проблемът за демаркацията в наши дни. Науката като социално явление

Понастоящем, във философията на науката, епистемологията, има много повече съгласие по определени частни критерии, отколкото по общия критерий за демаркация между науката и не-науката. Въпреки съществуващото разнообразие от теории и критерии за псевдонаучност, за повечето специфични области е налице консенсус на епистемолозите кое е наука и кое – не. Днес се приема, че проблемът с демаркацията е прерогатив на научната общност като цяло и не може напълно да се формализира във веднъж и завинаги непоклатимо установени критерии.

Науката е социално явление и като такава тя е обект на всички познати характеристики на човешкия живот: провали, злоупотреби, ревност, тайни споразумения, самозаблуда и много други проблеми. Всяко проучване на научната практика ще намери многобройни фалшификации в опита да се покажат изненадващи научни доказателства. Освен това, науката съществува в рамките на две мощни влияния – на държавата и на парите, които я тласкат да изследва само ограничени области и да игнорира други. Последното важи с особена сила за икономиката като наука.

Но всичките тези отклонение и деформации могат да бъдат разкрити и коригирани чрез самия научен метод, който дава достатъчно възможност за разследване. В същността на самата наука е стремежа да бъдат изяснени и отстранени тези недостатъци. Това е в пряко противоречие с религията, която поради своята догматика е неспособна за такова самопречистване.

И нека накрая да обобщим:

Критериите

В момента критериите за определяне на границите между наука и не-наука, варират в зависимост от научната област на познание. Остават, обаче, общоприети критерии за наука:

1. формулираните хипотези трябва да отговарят на критериите за логически анализ, на верифициране и фалшифициране, да са проверяеми,
2. да отговаря на емпиричните доказателства,
3. да използва научния метод .

Други критерии –  евристични :

• пестеливост, т.е. използване на възможно най-малкия брой хипотези за обяснение на явлението –  Бръснача на Окам;
• последователност, т.е. липса на логически противоречия и способност да се обяснят явления, наблюдавани преди това и обяснени по друг начин;
• приложимост, т.е. способността да обясни наблюдаваното явление;
• проверяемост и опровержимост (фалшифицируемост), което означава, че може да се тества и опровергава теорията;
• възпроизводимост, т.е. способността да се правят прогнози, които могат да бъдат тествани от всеки наблюдател, дори и в неопределено бъдеще;
• динамизъм, т.е. възможността за промени в резултат на нови наблюдения;
• предположението, че предишните теории са приближения и възможността същото да се каже и за една бъдеща теория;
• несигурността на една теория, да не претендира за абсолютна истина.

Една теория, която не отговаря на всички тези критерии, е извън обхвата на науката.

Източник:

Логика и рост научного знания, К.Поппер (doc)
ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА МЕТАФИЗИКАТА ЧРЕЗ ЛОГИЧЕСКИ АНАЛИЗ НА ЕЗИКА ,
“Überwindung der Metaphysik durch logishe Analyse der Sprache”, Рудолф Карнап (1931), Превод: Тодор Полименов(pdf)
Philosophy of Pseudoscience: reconsidering the demarcation problem,  Massimo Pigliucci, Maarten Boudry
Science and Pseudo-Science, Sven Ove Hansson
Problema della demarcazione
Building Science, Copyright © 2013,Paul Lutus
Научното обяснение на света, Сергей Стоилов Герджиков
Демаркационният проблем (поперианска лекция), Доц. д-р Камен Лозев, сп.NotaBeneОБРАЗИ НА НАУКАТА И СЪВРЕМЕННИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА ПРЕД ФИЛОСОФИЯТА НА НАУКАТА, Нина Атанасова Атанасова, дисертация за присъждане на образователната и научна степен „доктор”(pdf)
За науката и философията, Ренат Атаев Философские концепции науки
Критерии демаркации, Философские концепции науки
НАУЧНЫЙ МЕТОД И ПРИНЦИПЫ НАУЧНОГО ЗНАНИЯ. ИХ ОТЛИЧИЕ ОТ ПСЕВДОНАУЧНОГО МИФОТВОРЧЕСТВА. Ваулин Д.Е.
Критерии демаркации, Философские концепции науки
Споры о развитии науки (Поппер, Кун, Лакатос, Фейерабенд)(doc)
Методология программ научных исследований, Имре Лакатос
Постпозитивизм – Поппер, Лакатос, Фейерабенд, Кун, Лекции по философии,  Н.В. Пушкарева, доц. кафедры философии Саратовского медицинского университета, 2004 г.
Проблемы метафизики в философии науки XX века, ru.phylo.wikia.com
“Рационализъм” и “ирационализъм” във философията на науката. Имре Лакатош, Доц. Константин Янакиев, СУ “Св. Климент Охридски”
Spirit of Contradiction, Gavin Mendel-Gleason , James O’Brien